Индекс
FC: Chris Wood.
Основна информация:
Име: Адам Пентрагон
Възраст: Неизвестна.
Раса: Хибрид между демон и вампир.
Академия: АРОВЕС/ ОВС
Insanity. Chapter 1.
Във всяка една вселена сякаш съществуваше онази част от населението, сбърканата. Хора, демони, вампири, извънземни.. Всички от тях притежаваха онези, нариичани "болест на обществото". Повечето бяха невинни. Безобидни. Живеещи в своя собствен свят. Повечето бяха тихи, безмълвни и избягваха тълпите. Повечето не бяха социопати, като Адам Пентрагон. В него имаше нещо сбъркано, дори по свръхестествените критерии. Притежаваше красота: онези пъстри очи и кестенява коса. Онова дяволско пламъче, което издаваше, че е повече от "опасен". Но всеки социопат си имаше история, нали? Всеки социопат имаше причина, фактор, който да го подтикне да се превърне в онова безмилостно същество, което не се интересуваше от правила и граници.
Колко само си приличаха стандартите на хората и свръхестествените същества. Очакванията и мислите им. Адам Пентрагон бе първото дете. Уж очакваното. Уж "позлатеното".. А колко бързо се променяха само картите, давани от съдбата! След като Пентрагон се сдобиха с второ дете, Адам бе останал на заден план.
В началото, в тъмното сърце на Адам се намираше място за нея, за неговата сестра. Защитаваше я , може би дори прекалено. Може би те не виждаха, че страстта и яростта, която влагаше, щеше да се обърне срещу него. Да се превърне в нещо по-силно. В нещо по-неконтролируемо. В лудост. Годините минаваха. Войната се приближаваше, а след всеки изминал ден, бащата на Адам изразяваше все по-голямото си разочаровние към него. И преди да се осъзнае... бе прекалено късно. За Адам, за "нормалността". Той знаеше, че трябва да си тръгне. Знаеше, че трябва да бъде далеч, за да не позволи на Нея да го види. Да го види как рухва и се превръща в друга личност.
Psychopathy. Chapter 2.
"Дай на лудия оръжие и се моли за света."
Кръв. Лудост. Жестокост.
Ако до сега не бе действащ психопат, то тогава всичко се промени. По време на войната. Бе силен. Ужасяващо силен за толкова безобидно изглеждащ външно "човек". Убиваше. Но никога -никога не му бе достатъчно. Убиваше безмилостно и хладнокръвно противниците. Гавреше се с тяхното достойнство и крещеше срещу тях, само за да види човешките страхове в очите им. И раните? О, раните не спираха демоните. Не спираха вампирите. Нима можеха да спрат хибрид между тези две раси? Същество, което не зачиташе нищо и никого? Което бе убило дори от своите, само за да докаже, че лоялността му не принадлежи на никого?
Да влезе във военната академия се бе оказало най-правилното нещо за него и най-грешното за света. Бе започнал да се променя, подобно на какавида, от която излизаше красива пеперуда. Не, не. Сравнението никога нямаше да е точно за личност, като Адам. Иронията се беше превърнала в неговото най-мощно оръжие, но той.. той притежаваше и други. Бе посветил времето да използва всяко едно, известно на света, оръжие. Бе станал по-силен, жилав. Изглеждаше вечно усмихнат, вечно кроящ нещо. Вечно безгрижен. И вечно жесток. Бе се отдалечил от семейството с години. Бе оставил баща си да вярва в онази малка фраза, която бе казвал всеки път, след поредното разочарование. "Аз нямам син." Е, Адам нямаше баща. Нямаше никого. Нищо освен ужасяващата дарба, която бе развил в последствие. Присвояване на чуждите дарби. Складираше ги. Една по една. О, и се чувстваше добре. Чувстваше се важен и значим, защото те го оценяваха. Да, да.. Те го намираха за умен, саркастичен, защото си мислеха, че неговата "авангардност" е завидна. Ах, как украсяваха простата "лудост".
Cruelty.
Дойде ден да се върне. Дойде ден да почука на вратата и да влезе, като нов "човек". Дойде време, в което сестра му отвори вратата, а Адам се усмихна.
"Вярвам, че не съм закъснял за вечеря?"
ПП: Ако може да ми смените името на AdamP. /с точката/
