Индекс
Ваник Кризма–ryan kwanten–29–човек–Арзип
I can't be friend with a girl...
Интервю за работа:
- Кажете с какво обичате да се занимавате?
*Да разглеждам списания на секси макци, докато..* – Въпросът Ви е твърде общ.
- Попитах за хобитата ви.
*Ами списания с голи мадами и..и...защо ли не се сещам друго?* – А! Мога да стрелям с пистолет...ако това се брои.
- Занимавате се със стрелба?
*А ти очевидно с това да разпръскваш сексапил* – Може би. Да, предполагам.
- Не ви ли се струва опасно?
*Не и колкото това да носиш толкова къса пола, като твоята...* – Защо? Да не Ви привличат опасностите?
- Сега говорим за вас, господине.
*О, харесва ми как прехапваш вишненочервените си устни* – Но винаги може да заговорим и за Вас. Кажете ми, свободна ли сте тази вечер?
- Знаете ли, интересен човек сте. Но мисля, че мястото ви е другаде. Мисля, че от вас ще излезе един добър полицай.
*Полицай? Май си естествено душевно руса, скъпа. Никога не съм чувал нещо по-нелепо от това*
I like ice cream, Isn't that dangerous?
Ето го! – мъж с набито татуирано тяло хвърли черния плик на счупената по средата масичка. Пликът се приплъзна и заседна между двете ѝ дървени половини.
- Името му е Ваник Кризма. 29 годишен, ченге, а адресът му е написан на гърба на снимката. Останалото не ти е нужно като информация.
- Това ли е поръчката? –запита с неголяма заинтересованост седналия на дивана, който се радваше повече на бутилката си скъпо уиски, отколкото на гостенина, който му я е донесъл.
- Да, а това реторичен въпрос ли беше? Никога не задаваш такива безсмислени въпроси.
- Просто не ми изглежда като някоя важна клечка. Странно е, че подобен човек би могъл да е заплаха за вастимащи зверове като вас. – стряскащите му зачервени очи пробегнаха през снимката от тъмния плик, сякаш щяха да изгорят образа само с поглед.
- Ще го приема за комплимент. Относно Кризма.. Да, сякаш допреди няколко години беше просто един страхлив, подкупен задник, но нещо очевидно го е променило. Нямаме представа какво, но на шефа никак не му се нрави. Затова гледай по-бързо да ни отървеш от него. – неспокойствие се четеше в погледа му, докато на челото му изпиха ситни капчици пот. Вълнението и многото грижи не му се отразяваха добре и макар да бе дясна ръка на шефа на мафията, никога не чувстваше онази сигурност и безгрижност, която се предполага, че някой нависоко в йерархията би притежавал. Напротив. Парите и всички материални неща далеч не можеха да ти осигурят спокойствие. Точно такова животно не присъстваше в речника на никой престъпник.
Do I look stupid?
- Люк, ще ми донесеш ли едно кафе? – попита без да поглежда въпросния си подчинен. Погледът му бе зареян някъде измежду хилядите полицейски архиви и досиета, натрупани на бюрото му. Питаше се откъде да започне, въпреки че несъзнателно вече ги четеше едно след друго, отделяйки ненужната информация в ширта от дясната си страна. Лицето му бе пребледняло, тъмни сенки се бяха застопорили под очите му. Няколкото безсънни нощи, прекарани в участъка започваха да си личат все повече и повече. Мамка му! Откакто даваше всичко от себе си и вършеше работата си като хората, бе започнал да не прилича на себе си.
- Да не съм ви слуга? Това, че сте капитан, не ви прави мой господар.
- Но съм ти шеф, нали? Или греша?
- Не трябва да прекалявате с властта си. Всички сме наясно как сте я получили.
- Да, имаш право... Помолих за кафе, защото видях, че отиваш към кафемашината, но осъзнах, че искам твърде много. Както и да е, забрави.
- Вървете в ада, заедно с иронията си, шефе!
- Сякаш вече съм там...- измърмори под нос и отново зарови лице в сякаш безкрайния набор от папки. Това беше неблагодарен труд. Не стига, че никой не оценяваше усилията му, ами и с този вид никога нямаше да си хване мацка. Да не говорим, че всички го одумваха заради това, че е вземал подкупи заради стария си шеф. Да, беше вярно, че му бе марионетка, но всичко се промени. Стана капитан заради собствени заслуги. И, за бога, нима имаше логика в това да си купува подобен пост, който не носеше по-висока заплата, а повече отговорности!? Майната ѝ на логиката, вече се бе принесъл в жертва, само и само да изкупи миналите си грехове. Или не това бе единствената причина... Имаше и друга. Търсеше нея.. Търсеше и него... Както и връзката между тях двамата. Тя бе жената, която се появи по странен начин в живота му, а после бе отвлечена. Той беше мъж с досие на сериен убиец, появил се едновременно с Нея и изчезнал точно след нейното отвличане. Реално дори не беше сигурно, че тя бе отвлечена. Единственото доказателство бе това, че къщата бе намерена в подобно състояние, но дали можеше да се съди само по това? Ваник отскоро започва да се колебае за абсолютно всичко и да не вярва в абсолютно нищо на сто процента. Може би отчасти това го бе направило истински полицай. Вечната бдителност и съмнение, които преди не му бяха присъщи. Сега вече не можеше да се довери на никой, освен самия себе си.
