Индекс
*Име (на героя): Натанаил. Ангелът, властващ над скритите неща (неоткритото, небитието), огъня и отмъщението. На Земята приема името Дзин Мин Хуа （金明华）, защото заживява сред хората.
*Лик: Wu Yifan~Kris(EXO)
Външен вид: Земният му приемник е един сирак, чиято безпомощна душа е отдавна мъртва и сега това тяло е изцяло притежание на Натанаил. Видът му е младежки, чаровната му усмивка омайва, нежните му азиатски черти вдъхват свежест и предразполагат околните, въздействайки приятно на сетивата им. Умело заблуждава, пораждайки възприятия у останалите на перфектния гениален и великодушен човек, работещ в името на хорското благо.
*Възраст: древна
*Раса: Паднал ангел. По-точно такъв, прогонен от Рая. Известен е с властта си над скритите неща, огъня и отмъщението. Откакто е на Земята живее сред хората като на пръв поглед е обикновен смъртен и никое създание не би могло да докаже противното, тъй като физическото му тяло си е на човек. Той, естествено, се самолекува и затова има възможността на остане вечно млад. Разбира се, за да поддържа смъртното си тяло се искат жертви... След като бива прогонен от Рая, дарбите му са нещо почти ненужно и незначително, но... Гениалният му ум е предостатъчен, за да просъществува, все така изпълнявайки бруталните си идеи (поради което е бил прогонен от Рая).
*Академия: АРМИЗ / МИЗ
Професия: Един от най-прочутите в цял свят лекари. Специалист в една от най-сложните науки - медицината, Нат се радва на доста голяма слава и е създал многобройни връзки по целия свят, които също са му изключително полезни. За някои е дори легенда, никой не знае каква е тайната на неговия успех и това, че намира лек за всяка една болест, позната на човечеството. Друг е въпросът, че малко хора биха могли да си позволят медикаментите му.
Общи характеристики/история: Адът. Раят. Какво мислите, че представляват те? Да, нищо повече от една празнота, запълнена със сбирщина от демони и сбирщина от ангели. Да, празнотата не беше нещо лошо. Тя ставаше нещо, в момента, в който си го помислиш. Назовавайки, че е нещо зло, тя се превръщаше в такова. Всъщност нямаше нищо добро, или лошо. Ти, като създател на тези понятия, би трябвало да го знаеш най-добре. Ти, който назоваваш нещата като хубави или лоши. Ти ги правиш такива. Ти ги създаваш като такива. Сътворяваш тяхната същност, правиш нещата повече от онова, което са. Заменяйки "просто" със "сложно". Да, ето какво хората умееха най-добре. Може би по-добре и от ангелите.
Стисна юмруци, усещайки последните огнени линии, стелещи се между пръстите му. Те бавно изстиваха, догаряха, избледняваха. Изчезнаха съвсем, сякаш издухани от сутрешния полъх, още щом си помисли.
"О, аз сега съм жител на Земята."
Огънят угасна, сякаш никой не се беше раждал. Съществуването на Натанаил бе изтрито, като че никога не бе съществувал в Рая, като че името му никога не бе изричано. Като че място за него никога не бе му било отредено.
Но огънят остана вътре, изгарящ съществото му. Този огън бе различен. Един отдавна забравен и древен колкото света. Огънят на отмъщението. Сега той бе събуден и бушуваше в иначе кухото сърце на Натанаил.
И щеше да сее страдания. О, да, невинните му жертви щяха да страдат вечно. В един малък Ад на Земята. Ад създаден от ръцете на ангел. Ангел на име Натанаил. Име, което реално никой човек не знаеше.
След като се внедри в обществото на хората и разучи добре какво представляват, Нат вече бе създал своя план, чието осъществяване щеше да му достави нужното и търсено удовлетворение. Да, може би му беше хоби. А може би призвание. Понякога така се сриваше със сладко-горчивата жажда да попива нечии страдания, че не май не можеше без нея. Или тя без него? Нямаше да е той, нямаше да съществува. Ако спреше да попива красивите сълзи, умолителните викове и немощните шепоти за помощ. Всичко това бе музиката на живота му. Да, звучеше напълно нехуманно, съвсем, съвсем ненормално и непонятно за всекиго. Кой изобщо е сметнал, че ангелите са добре е великодушни създания и че вършат добрини на хората? Очевидно някой, изпитал непреодолимата нужда да вярва. Надеждата. Ах, как обичаше тази дума, това абстрактно понятие. Обичаше да я вижда в очите на своите жертви. Надеждата на безнадеждните. Надеждата на онези, забравени от своя скъп господ, но мака ри попаднали в неговия Ад, продължаващи да се молят на своя "Създател" за спасение. Създател, за който дори не подозираха, че няма никаква власт над тях повече. Че веднъж създал хората, гой не може да контролира нищо, свързано с тях. Камо ли да ги спаси от Натанаил.
Земята, която бе използвал, бе необработваема и лишена от живот. Обрасла с висока и почит непроходима растителност, се бе превърнала в идеален терен за малкия му експеримент, който постепенно се ме превърнал в най-мащабния вероятно в целия свят. Бе изградил най-голямата подземна лаборатория за опити в сферата на медицината. Естествено, всичко ставаше по крайно брутален и нелегален начин, неизвестен на никоя от академиите. Нямаше как да стане всеобщо достояние и единственият, който знаеше за тази лаборатория и ставащото вътре, бяха самият Натанаил и седемте медицински сестри, които бяха странен вид извънземни с котешки глави. Те никога нямаше да проговорят, защото не можеха. Бяха затворени в лаборатория и обречени да се подчиняват на заповедите на падналия ангел, иначе щяха да споделят съдбата на многото пациенти, за които се "грижеха". Да преминем към пациентите. Стотици, хиляди, милиони, а може би дори повече... Хора. Или подобия на такива. Вече не можеше да се каже. Самите те не можеха да се познаят, припомняйки си как са изглеждали преди попадането си тук. Стаите наподобяваха карцери, разположени плътно един до друг. Всеки можеше да чуе безпомощните вопли на съседите си. Всичко бе потънало в мрак и тъмнина, само в средата на огромното място бе запален огън, който никога не угасваше. Сестрите отговаряха за това пациентите да получат редовните си дози, което се състоеше в инжектиране на набор от различни вируси и клетки, каращи дадени органи да гният, да мутират, да се разкъсват, да изгниват, да се подуват и прочее. Не, не умираха, макар да бяха обикновени смъртни. В системата им се инжектираше серум, съдържа част от кръвта на ангела - тя ги поддържаше живи, за да може да се следят реакциите на организма при всеки един вирус. Обобщението бе следното: Лаборатория, представляваща Адът на Земята. Ад, в който никой не можеше да умре, а отчаяно молеше за това. И кака да не ти се иска да умреш, когато от теб реално не е останало нищо. кой ще иска да живее с вид на чудовище, всекидневно изпитващо различен вид болка, всеки ден преживяващо различни болести. Никой. Естествено, че нямаше никой, искащ подобна съдба. Как попадаха тук тези немили и недраги хора? Просто. Сами търсеха Натанаил с надеждата да се излекуват от ужасните си поставени диагнози. Да тях по принцип нямаше грам надежда. Нат, като един добър и великодушен млад гений ги излекуваше, връщайки ги на близките им...за малко. веднъж белязани от ръката на ангел, неговият отпечатък изтриваше завинаги съществуването на човек и вече никой не си спомняше за него. Той никога не бе съществувал. Също както Натанаил за Рая. След като жертвата му оставаше забравена от света, тя изгубваше своя смисъл на съществуване и винаги се връщаше при Нат - единствения изход, който виждаше бе той. Тичаше към него, умоляваща го за спасение. И той й го даваше. Какво толкова? Все пак всичко беше в името на общото благо, нали? Е, това бе малката му тайна, за която никой нямаше да разбере... Евентуално.
Допълнителни факти/бележки:
Истинската му същност, за която никой не подозира, никога не изниква на показ пред останалите. За всички той е Минхуа - безкрайно добродушния и най-млад в историята лекар, постигнал забележителен и завиден напредък в медицината. Усмивката му, за която не би могло да се каже, че е фалшива (каквато бе), огряваше всяко срещнато лице и без съмнение будеше все приятни асоциации у околните.
